Литературен конкурс: Оставката на министъра

Сестра му го чакаше в ъгъла, навела глава, сякаш искаше да се скрие от целия свят. Бързо се промуши между масите на университетското „кафе” и чак като приближи, видя куп вестници пред нея. Не беше разтворила нито един, просто седеше и гледаше като в транс. Стовари се на стола като мимоходом се сети, че е забравил пластмасовата си чашка на бара. Изведнъж жуженето около тях гръмна в накъсани реплики, от които почти оглуша. Но отчетливо различи „мафия”, „проклети лъжци”, „видяхте ли мазната му физиономия”, „абе, те всички са мазни”, „как се хилеше само”… Не смееше да погледне сестра си в очите.

Знаеше за кого говорят. През последните седмици целият му живот се счупи на парчета. Всяко парче – едно малко огледало – опръскано с жлъч, като гъста отрова. Слухът му се изостри до болка от очакване баща му да намери време да поговори с него. После оглуша, часове лежеше вцепенен, но очите му болезнено следяха епизоди от живота преди това да се случи. Как изкачиха заедно Вихрен (бях само на 11), лутането из горите над село по измислени от тях „индиански” ориентири, разменените книги с листчета и знакът „NB” на важните места, семейните „дискотеки”, неделната надпревара за доказване чия устойчивост и сила е по-голяма, приятелството между двамата и признанието на приятелите му, че има „най-готиния баща”… Лъгал е, живял е своя гаден живот, скърцаше със зъби. А ако не съм прав, сепваше се изведнъж. После започваше да се моли да свърши всичко с онова прочуто мъжкарство, на което го учеше през годините. Нали почти всеки нормален човек има съмнение за смисъла на това, което върши, дори то да е най-доброто? И пак спомени, и пак угризения, и това чувство за слабост, за съжаление…

Трета нощ не се беше прибирал, отиде при Веско, единствения останал верен приятел, сега мислеше унило и забавено, заради безсънните часове.

 — Как си, не изглеждаш добре… – вдигна очи Вяра. – Добре, че се обади…- каза и премести стола по-близо до него. Хвана ръката му и отчаяно я стисна.

 — Какво става вкъщи? – вяло попита той. Не очакваше отговор и не се

изненада, когато чу хлипания от съседния стол.

 — Баба и дядо от снощи са у дома. Мама не става… Като на погребение е…Поне ти си ела …

-А татко? – не можа да познае гласа си.

 — И той не е добре…

Чу как Вяра преглъща сълзите си. Изведнъж усети, че го обзема гняв. Черен и дълбок като ада.

-Не е добре ли…А ние сме много добре, а…Спомняш ли си на какъв герой ни се правеше, на голям мъж, а сега какви ги забърка…Как можа да ни причини това, как може да продължава…? — усети как сълзите на безсилието избиват и в неговите очи.

Вяра се сепна от отчаянието му и умолително взе да повтаря:

-Поне ти се прибери, ще говорим с него, ще му кажем да излезе с чест и достойнство от несправедливите нападки за връзки с мафията и използване на поста си…Това е безумие… знаеш, той не може да направи всички тези неща, …Моля те, Тишо, много…Заедно да му кажем да си подаде оставката, ще ни послуша, моля те…той ни е баща, а не министър, ще ни послуша, повярвай…

 — Виновен е! Не, никога вече кракът ми няма да стъпи в тоя проклет дом. Не разбираш ли, това не е нашият дом вече, не разбираш ли, ти, не разбираш ли…- повтаряше той.

Изведнъж скочи, избута някого по пътя си и излетя през вратата. Пришпорваше го мисълта, която баща му обичаше да цитира в компания: „Никой не е по-сляп от онзи, който не иска да види”.

Вечерта Вяра се бе свила на креслото в бащиния си кабинет. Сама. До нея лежеше училищната раница. Телевизорът я гледаше зловещо с голямото си сляпо око. В главата й бясно препускаха мисли, усещаше като жестоки удари по тялото и душата присмехулните погледи и ехидните усмивки на съучениците си сутрин. Днес, след втория час, не издържа и тихомълком се измъкна. После две съученички й донесоха нещата, уж й съчувстваха, а погледите им лакомо шареха из антрето. Не можеха да прикрият защо са дошли, търсеха жива храна…

После смътно се сети се за нещо, да, една стара книга, която беше виждала в библиотеката на баща си. „Синът на директора” май беше, бореше се със спомените, но не си спомняше нито заглавието, нито съдържанието. Веднъж дори я разгърна, зачете се в някаква драма… Какво за бога беше?

Телефонът иззвъня. Погледна – един след полунощ.

-Верче, идвам си вкъщи. Ще говорим с татко…Всичко ще се оправи, чуваш ли ме, сестричке. Тръгвам с колата на Веско…ще говорим…ще си поговоря по мъжки с него, като едно време, нали помниш, той така казваше, помниш ли…Едно време, когато вкъщи не беше претрупано с „бутици”, когато сам ни правеше закуска и ни събуждаше с радостното „Изненада-а-а!” Ако е виновен, ще ни послуша, баща ни е, нали…Няма безгрешни хора, паленце, да знаеш…Но ние ще му простим. И всичко ще тръгне както преди, ще видиш, всичко ще се оправи, ще видиш…само да се съберем като едно време…Пак заедно в семейството… пак заедно, както преди — плачеше в слушалката Тишо. Нещо я сви под лъжичката, после по лицето й пробягна измъчена надежда: „Да, ще се оправи…всичко…”

Сутринта се стресна, трудно излезе от тревожния унес. Почти седем часа е, помисли и изведнъж скочи. „Отказал се е…Как можа?? Знае, че съдбата на цялото семейство зависи от този разговор?” – проблесна в ума й.

Почти заедно с мисълта, иззвъня телефонът. Вдигна слушалката и се заслуша. Изпусна я, почти в несвяст откри дистанционното и трескаво занатиска клавишите. Дикторът четеше новина за оставката на ирландски министър, после екрана изпълни превъзбудена журналистка, която говореше нещо. Откъслечни фрази забиха в главата й като камбани: „зверска катастрофа”, „…Орлов мост”, „кола ударена челно”, „…синът на министър…”, „войната по пътищата…”

Тялото й се отпусна. Ръцете й – сплетени в кръстен знак – неволно повлякоха лист хартия от бюрото. Най-отгоре с дребни букви пишеше „Оставка”. Строполи се и го затисна с тялото си.